Време за деца

По повод статия в съботния Капитал, Георги Ангелов се пита какъв всъщност е оптималния брой деца в семейството.

За мен отговорът е 0. Когато през 2002 година се разбра, че ще ставаме родители, реакцията беше обратнопропорционална на роднинската близост - кандидат-бабите бяха в шок, приятелите - честитяха с половин уста. "Деца раждат ли се на туй време", чудеха се, и с право. Баба Цвята, бъдещата пра-баба, се оказа едно прекрасно изключение, което само затвърди правилото.

В съгласие с общата теория, бъдещите градски баби ще да са виждали сериозен пад в шансовете на едничките си рожби да покрият нормативите на успеха: висше, докторат в чужбина, емиграция, пари. И се оказаха прави: децата са лукс.

За баба Цвята, детето е до голяма степен инвестиция. Петте деца на нейните родители са били работна сила, пенсионна застраховка, сметка, в която да внесат любов, сили и имот. Петте деца диверсифицират риска в биопортфейла, като подсигуряват добра възвращаемост дори в случай на дефолт на някоя от инвестициите. Доколкото само баба Цвята виждаше в децата реална стойност, само тук можем да говорим за (нетривиално) оптимален брой деца. Добрият баланс на на броя на гърла и работни ръце е бил единствена лично-финансова задача хилядолетия наред, и баба Цвята беше пряк наследник на най-успешните биосчетоводители. При почти постоянна околна среда, икономика и здравеопазване, за няколко поколения обществото би трябвало само да изработи един добър модел, удобен за всички. Една друга баба, баба Дучка, обичаше да казва "пет деца бяхме, лоша приказка не сме чули". Удобно съвпадение.

В Белия свят днес, децата са скъпи домашни любимци. Нищо чудно че озверяват като панелни котки: носят чехли и, евентуално вестник. Евентуално им раждаме второ - "да не е самичко". Отглеждащите 3 и повече дамгосваме като многодетни и ги гледаме като да са навъдили 10 котки в гарсониера.

В модерната биопортфейлна теория, обаче, диверсификацията е свръхдивесрификация. При детска смъртност измервана "на хиляда" и най ранообразни методи за съхраняване и разумно увеличение на спестяванията, проблемите с ликвидността и доходността на хоум-гроун човешки ресурс стават все по-тежки. Не се очаква децата да добавят стойност към семейството през първите към 20 години от живота си, а застрахователните компании благоразумно ни подсещат да се погрижим сами за старините си. Никой не ни е длъжен все пак. И ние не сме длъжни на никого. Така че децата най-добре да почакат с внуците, поне докато не са в състояние да се грижат сами за тях. Което и градските баби се опитаха да ни подскажат.

Оптималното решение на задачата "плодете се и се множете" за нас е и тривиалното: нула. Оттам нататък започват неоправданите разходи. Разбира се, повечето двойки все пак си раждат едно дете, след което благото на Първородния изисква непроизводително "плодене".

Тогава какво, ако държавата плаща за повече деца? Ами нищо: ако плаща малко, ползата ще бъде за тези, които биха се размножавали за пари. Братята роми бездруго успяват да печелят от потомството си добре (относително по-добре от нас), една умерена държавна помощ ще им бъде като 13та заплата.
Ако е много (ама наистина много), преразпределението чрез данъци би ударило така силно през ръцете младите родители, че решението за първо дете да стане още по-трудно. Времето съвсем няма да е за деца, а многодетни ще бъдат семействата с две.